Толкова съм самотна, че понякога не виждам изход
Самотата е като празнота, черна яма на отчаяние, изпълнена с мъка и копнеж.
Самотата е врата към изкушенията. Правила съм толкова глупости от самота, че ми е трудно да повярвам. Понякога си задавам въпроса дали съм била аз това… И всичко е заради самотата, заради задушаващата самота. В желанието си да бъда забелязана и желанието ми да бъда необходима аз често минавах граници и правех всякакви компромиси със себе си. И май се обезцених.
Самотата е застанала в една претъпкана стая, самотата е ум, пълен с тъга и съжаление копнеж да бъдат споделени много мисли и чувства и невъзможност да го направя.
Не знам как така се случи, че живях толкова дълго в състояние на самота. Сигурно защото много пъти бях наранявана. Не знам. Нямам доверие никому, а би трябвало поне на себе си да простя.
Магда казва, че няма да съм вечно сама. Изтъкна всички мои грешки, даде ми безценни съвети и аз сега се чувствам малко по-вярваща в бъдещето. Затова искам да излея всичко тук, да кажа и да оставя онова, което е било, за да мога да отворя сърцето си за новото, което искам да е малко по-добро от старото, което ме е наранявало толкова много пъти. И все пак, усещам някакъв уют в самотата. Но колкото и да съм свикнала с нея, знам, че ще дойде време, когато ще трябва да се разделим.
Мира
