Мислех си, че нямам никакъв шанс
Животът ми никога не е бил онова, което съм искал да бъде
Поне досега. Винаги е ставало така, че онова което искам и към което се стремя, все някак ми се изплъзваше. Повечето ми приятелки вече са омъжени и си имат семейства или ако не са омъжени, си гледат децата. Аз си нямах никого. Само няколко верни приятелки, които са ме подкрепяли през годините.
Последното разочарование, което изживях на любовния фронт, ме провокира да пиша на Магда. Мразя да ходя и да чакам при разни врачки, заради хората, които се събират там – всичките до един са нещастни. Затова реших, че ако искам да продължа напред по-уверено, ще трябва да знам поне какво да очаквам. В общи линии поне…
Да си призная, не очаквах такъв отговор. Даже писах отново да питам дали не са объркани писмата, но се оказа, че написаното е само за мен. Все едно четях за нечии друг живот. Все едно научавах историята на някой по-щастлив човек.
Магда ми писа, че трябва да очаквам промяна навсякъде – и в работата, и в личния живот. Как да очаквам подобно нещо, като аз работех на последната си месторабота цели 12 години и нямаше никакъв шанс това да се промени. Оказа се, че има. Преди половин година ме съкратиха съвсем банално. И затова си помислих, че Магда може и да е права. Сега съм в очакване на другите неща да се случат, но това не означава в никакъв случай, че бездействам. Като че ли се успокоих малко след като получих писмото от Магда. Сигурно от това съм имала нужда, не знам…
