Животът ми е толкова тъжен!

Това бяха думите, които си повтарях почти непрекъснато

Преди една година аз нямах нищо общо с това, което съм в момента. Казвам се Надежда и съм на 20 години. Живея в малък град, затова предпочитам да бъда за вас просто Надежда.

Още от малка се научих да се справям сама, тъй като родителите ми нямаха помощ отникъде. Отгледаха мен и брат ми напълно сами – без роднини, без близки. Аз нямам село като другите деца, нямам баба, въпреки че е жива. Родителите на баща ми и до ден днешен не му говорят, другите ми баба и дядо са починали. Само мама, татко и батко сме, колкото и весело да ви звучи тази рима, сетя ли се за това, винаги избухвам в плач.

Много е лошо да си сам. Мен така ме тормозеха в училище, че ми е идвало да си хвана чантата и да замина някъде. Но издържах. Започнах работа в нашия град, в един цех за производство на сладки, шоколадова паста и разни други неща за сладкарската промишленост. Там се запознах с едно момче. Много ми хареса, много ми допадна, но си траех. Усещах, че и той не е безразличен към мен, дори напротив. Но нали градът ни е малък и приказките са големи, клюките по мой адрес явно са стигнали и до него, та затова пазеше дистанция.

Случайно попаднах на сайта на леля Магда, аз бях чела и във вестниците за нея, и реших да й пиша. Не са много хората, които могат да направят това, което тя направи за мен. Дюа не кажа, че едва ли има такива хора. Господ й е взел едно, но й е дал много повече. Съветите й са безценни, онова което ми каза за бъдещето така ме мотивира, че сега не само сме заедно с моето момче, но мислим и да се махнем оттук. Скоро подадохме документи за зелена карта и вече знам, че ще успеем.

Не се колебайте, не го мислете, попитайте Магда и тя ще ви каже всичко онова, от което имате нужда. Една добра дума никога не е излишна.